Нашият петъчен салон ноември 2014

Home Forums Общи дискусии Нашият петъчен салон ноември 2014

Viewing 3 posts - 1 through 3 (of 3 total)
  • Author
    Posts
  • #7103

    Здравейте!
    Вчера беше 10-ноември. Преди 25 години на този ден в България…всъщност все още нямам ясна представа какво се случи.
    Предлагам ви няколко интересни гледни точки като за петъчно четиво.
    Разбира се, може да не сте съгласни с всичко.
    Приятно четене!
    ——————————————————————————————-
    Преди 25 години: Кой какво правеше в петък, Десети ноември?
    Четиво за всеки, който ще каже: това не се отнася за мен

    В 8 сутринта генералният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република България Тодор Живков (тогава на 78 години) събира на кафенце в резиденция „Банкя” обслужващия го персонал. Казва им, че днес ще се раздели с партийния пост, но ще остане на държавния. На готвачката, камериерката, шофьора, медсестрата и охраната хич не им се вярва – бай Тошо командва от 33 лета и те не си представят живота без него.
    Петър Младенов (56) и Андрей Луканов (54) се бръснат и си взимат сбогом с жените и децата (такова поне е тяхното твърдение). И двамата „превратаджии” няма да останат с добро в народната памет.

    Вътрешният министър Димитър Стоянов (53) заповядва на МВР-войските да са нащрек и да чакат негова заповед.

    Военният шеф генерал Добри Джуров (63) прави същото, но с Горнобанската танкова бригада.

    Съветският посланик, КГБ-генералът и таен християнин Виктор Шарапов (66) се прекръства и тръгва към посолството. Днес трябва да докладва на Михаил Горбачов (57), че и последният от старата банда комунистически ръководители отива в небитието.

    Доктор-философът Желю Желев (54), автор на “Фашизмът”, още не знае, че след няма и година ще стане председател/президент на Република България (думичката „народна” бързо изчезва – не че досега е била пълна със съдържание, де).

    Предишната вечер с проф. Кольо Генчев (55) са прекалили в „Яйцето” и главата го цепи.

    Хич не му се става, но Марушка, жена му, го кара да слагат киселото зеле.

    Столичният адвокат Филип Димитров (34) има две дела в Районния съд. През ум не му минава, че на 8 ноември 1991 г. ще бъде първият демократично избран министър-председател. Ще остане на поста само 13 месеца. Ще се самосвали с глупаво поискан вот на доверие – депесарският шут и „сините мравки” ще го нокаутират. СДС ще падне от власт, ще дойде кабинетът „Мултигруп” начело с проф. Любен Беров (57) и България ще тръгне не само встрани, но и наопаки!

    Меди Доганов (35) е в Старозагорския затвор с доживотна присъда за политическа дейност. Само той и двама генерали от Държавна сигурност знаят, че това всъщност е агент Сава. След Десети Сава ще основе ДПС и ще обяви, че лично разпределя порциите в държавата.

    Никому неизвестен тогава е учителят от кърджалийското село Черноочене Владимир Зидаров (29) – роден като Лютви Местанов. След години ще го нарекат Екзактния и ще наследи като лидер ментора си Доган.

    Шефът на пловдивския Комсомол Жан Виденов (30)

    пие чай на остъкления балкон в скромната панелка (той и сега си живее там, всички наоколо го уважават и казват, че това е единственият премиер – 25.01.1995-12.02.1997 – необлажил се от властта). Но при него доларът скочи на 3000 лева, всички банки фалираха, парите на хората изгоряха и зимата бе наречена Виденова…

    Иван Костов (40) току-що си е полял теменужките в Драгалевци, където е зет на къща. Кани се да напише програмна статия за нужните промени и да я даде в „Работническо дело”. Статията излиза, той известно време не знае накъде да поеме и накрая се явява на Кръглата маса като експерт на Профсъюзите. После отива в СДС, става финансов министър в кабинета „Димитър Попов” и кариерата му тръгва нагоре. От 21.05.1997 до 24.07.2001 г. е министър-председател: най-успешният в новата ни история!

    В края на мандата си е опиянен от яката власт и не разбира, че се задава торнадото Цар. Вместо да му гарантира президентския пост, се ежи и отказва взаимодействие. Симеон помита всичко живо на изборите и влизаме в Книгата на Гинес с цар-премиер.

    Костов се обижда на народонаселението и две години не обелва дума.

    Симеон Втори (52) „царува” от 24.07.2001 до 17.08.2005 г. и е първият стопанин на „Дондуков”1, който не уволнява нито един човек от администрацията на Министерския съвет.

    На 10 ноември 1989-а той става рано и не пише нищо в мадридския си дневник – предстои поредният сив петък. Вечерта ще играе традиционния бридж със синьокръвни братовчеди –

    още не знае, че в 20 ч. ще му звъннат: Тодор Живков е паднал!

    Сергей Станишев (23) сънено пита татко си Димитър Станишев защо е толкова нервен тая сутрин, а той му отвръща: ”Понеже навън е страшен дъжд, а трябва да ходя на Пленум в Банкя”. Серж кимва разбиращо и се обръща на другата страна.

    Тоя очилатко ще бъде премиер от 17.08.2005 до 27.06.2009 г. Всъщност държавата ще се управлява от тричленка – той, Царят и Доган в схемата 8:5:3. Това е първият министър-председател, който може да уволни министър само ако двамата Големи са съгласни.

    Лейтенантът от Пожарната Бойко Борисов (30) става,

    разкършва се на двора в Банкя и тръгва на работа. Но си взима двата екипа – джудисткия и футболния. На татамито ще има двубой с лейтенант Алексей Петров (28), а на стадиона – с тима на варненската Пожарна. Много мрази да губи и се нахъсва още рано-рано!

    Тоя симпатяга след Десети ще си направи „Ипон” – охранителна фирма №1. Ще пази Тодор Живков и Царя и ще попива всяка тяхна дума. Ще се учи на политика в движение, но ще помни винаги бащината заръка: ”Никога не лъжи!”.

    Ще стане главен секретар на МВР и ще нахлупи генералска фуражка – детската му мечта! При Тройната коалиция вътрешният министър Румен Петков (28) ще го прогони от МВР, без да знае, че с това подписва тежка присъда и за БСП, и за себе си.

    Побеснелият Борисов става кмет на София, прави си партия – ГЕРБ,

    и на изборите през 2009-а отнася социалистите като тайфун – Япония. Управлява до февруари 2013, когато подава оставка заради уличните вълнения в София и Варна.

    На 5 октомври 2014 г. бие БСП и ДПС заедно, и става първият министър-председател в новата ни история, два пъти печелил избори!

    Пламен Орешарски (29) e асистент в УНСС, което тогава още не значи Утре Носи Съответната Сума. Кротък човек е, не се забърква в неприятни разговори за политикономията на капитализма и излиза от стаята, щом колегите заобсъждат „Левски” и ЦСКА.

    След Десети ще стане седесар – зам.-министър на финансите в кабинета „Костов”. После ще се боядиса – червен финансов министър в Тройната коалиция. Накрая БСП и ДПС ще го насадят на пачи яйца – да премиерства от 29.05.2013 до 6.08.2014 г. – при непрекъснати протести главно в София. Губи уважението на всички, наричат го „Човека, по-сламен и от проф. Беров”…

    Не знаем какво са правили на Десети ноември 1989-а министрите от кабинета Борисов-2,

    пък и още не са минали 100 дни от управлението им.

    Но повечето от тях са били малчугани. Те ще влязат в обзора ни за 30-годишнината на Десети ноември.

    Знаем обаче, че тоя дъждовен петък Митко Бербатов (8) вкарва 6 гола във финала на Училищното първенство в Благоевград, където играе срещу 12-годишни момчета! За награда бащата Иван, футболист на „Пирин”, му купува първата истинска футболна топка в живота.

    Знаем също, че:

    – Лили Иванова готви концерт в НДК и всички билети отдавна са продадени.

    – Тодор Батков (31), комсомолски секретар в Пети столичен район, хич не се коси, че през 1985-а активно е участвал при налагането на спуснатото от ЦК на БКП име „Витоша” на Народния отбор „Левски”. Тошко през живота си не е ходил на мач, но пък в казармата е донасял за наборите си като ВКР-агент Тара. (Всичко това няма да му попречи да стане президент на „сините” и между 2009-2014 г. успешно да ги загроби!)

    – виолистът от Учиндол Слави Трифонов (23) ще зареже следването в Консерваторията, за да изкара пари от продажба на мартенички в подлеза на ЦУМ и сетне да ги вложи в „Ку-ку”, ”Каналето” и едноименното му тв-шоу…

    – че… бе айде да спрем дотук!

    Пламен КАМЕНОВ (36),
    който в петък сутринта, десети ноември (тогава още не се пишеше с главна буква) 1989-а, тръгна с шкодичката си за Пловдив, където приятели-майнички му бяха уредили по втория начин холна гарнитура „Вики” – мечтата на всяка домакиня! Нямаше радио в колата, валеше яко и той разбра, че Тодор Живков е паднал, чак към 9 вечерта, когато качи „Вики”-то на 15-ия етаж във фаталния 13-и блок в „Младост-1”.
    —————————————————————————————-
    Утре-повече!

    #7104

    Ето още една статия:

    Превратът на 10 ноември, 1989 г. и сделката между Горбачов и Буш
    Преди 25 години, на 10 ноември 1989 г., в София станаха събития, които промениха хода на нашата история

    Защо Живков подаде оставка? Имаше ли държавен преврат, организиран от Горбачов, КГБ и съветското военно ГРУ, действащи чрез техните представители в София?

    Какво щеше да стане, ако Живков се беше противопоставил със средствата, с които разполагаше?

    На 4-ти ноември на тържественото събрание по случай годишнината на Октомврийската революция в зала „Георги Кирков“ в Партийния дом в своя доклад посланикът на СССР и служител на КГБ Виктор Шарапов за първи път не спомена главата на държавата, т.е. Живков, в която беше акредитиран. Всички присъстващи и неприсъстващи разбраха, че присъдата е приведена в изпълнение.

    Движещата сила на процеса за свалянето на Живков бяха така наречените „чавдарци“ – Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев, баща на Сергей Станишев.

    Джуров действаше не само по поръчка на Москва, но и заради личната дългогодишна неприязън към Живков. Йотов, като главен идеолог по-късно заяви, че са искали да спасят Живков от най-лошото, което означаваше, че на Живков се е готвела и трагична съдба.

    Ролята на Станишев беше маргинална, „да не изпусне нещо“.

    Инициативата за формирането на групата беше на Добри Джуров. Осъществяването й стана на 5 ноември 1989 г. във вилата му. На 7 ноември на приема в съветското посолство тримата поискаха среща с Живков на другия ден за 10 ч.

    Разговорът, който продължи два часа, беше труден. Тодор Живков беше изненадан, че именно те му отправят искане за оставка. Той прие, но изрази желание това да стане не на насрочения за 10-ти ноември пленум на ЦК, а на следващия, чиято дата не беше определена. Съгласиха се. Живков поръча да помислят за негов заместник, но изхождайки от това, че до бъдещия пленум има време, тази тема не беше обсъждана.

    На следващия ден тримата се събраха и поискаха нова среща с Живков. Мотивът на Йотов беше свързан с плъзналия в София слух за предстоящи кадрови промени в правителството, които щели да станат на пленума на 10-ти. Мотивът на Станишев , както сам заяви, е бил упрекът от страна на Шарапов, че са допуснали непростима грешка и са се съгласили с отлагането на оставката на Живков за друг пленум. Джуров пък беше изразител на искането на Георги Атанасов, Андрей Луканов и Петър Младенов, Живков да си подаде оставката още на пленума на 10-ти ноември.

    Свои съображения имаше и Живков. Неговото желание беше да се срещне поотделно с Джуров и с Йотов.

    Срещата с Йотов стана в 11 часа на 9 ноември. Тя беше много кратка – Живков зададе въпроса за отношението към неговото предложение за оставка, Йотов отговори, че мълчанието е израз на съгласие.

    Новата среща на „чавдарци“ се проведе между 16 и 16,20 ч. Йотов беше извън ЦК и охраната го предупреди, че Живков е поръчал веднага да отиде при него. Джуров и Станишев го очакваха в ЦК. Договориха се да настояват оставката да се осъществи на настоящия, а не на следващия пленум на ЦК.

    Йотов отиде при Живков, който го посрещна с думите: „Абе, слушай, Джуров нещо се е раздвижил, нещо предприема.“ Едва беше свършил и Джуров влезе в кабинета. Извикаха и Станишев. След като чу, че настояват да си подаде оставката на пленума на 10-ти, Живков ги изненада с думите: „Разбира се. Нали това е моето предложение. Добре, сега на заседанието на Политбюро от 17 часа ще си подам оставката, но кой ще ме замести?“. Спомена две имена – на Георги Атанасов и Петър Младенов, но заяви, че вторият е „лековат“. Тръгнаха към заседателната зала на Политбюро. Станишев каза, че трябва да подкрепят кандидатурата на Младенов.

    Веднага след заседанието на Политбюро „реформаторите“ се събраха в кабинета на Продан Стоянов, завеждащ „Деловодството“ на ЦК и там добавиха неистината, че Живков е подал оставка не само като генерален секретар, но и като председател на Държавния съвет на НРБ. Решиха това да бъде обявено не от него самия, а докладвано от Политбюро.

    От пленума на 10. 11 има едни кадри, които изобразяват Живков в необичайна поза. Изразът на лицето му е направо неадекватен. Снимката отразява едно реално изживяно състояние, когато той чу да се съобщава, че си е подал оставката и като председател на Държавния съвет.

    Трагичното беше, че исторически много бързо основната цел на промяната стана безпредметна. Намеренията си останаха намерения. Реалностите се оказаха коренно различни. Промяната беше използвана от хора, които извършиха контрареволюция, която се диктуваше от Москва и от Вашингтон.

    Не е тайна, че руснаците сътрудничеха с американците при свалянето на Живков. Подобни операции те проведоха в ГДР, ЧССР, Полша, Унгария, Румъния. Реално във всички тези операции КГБ се беше превърнал в пета колона на ЦРУ, като още от времето на Андропов и руснаците, и американците, се намираха под контрола на Моссад.

    Либерално-реформистката фракция, наричаща се перестройчици, под покровителството на Горбачов и неговия гуру Александър Яковлев бяха клиентела на Западния глобален проект, заради което нямаха самостоятелно виждане или програма. Те се подкрепяха и от традиционното ционистко крило в КГБ.

    В България тази група беше от хора, които нямаха нищо общо с реалната икономика или партийната практика. Това бяха парвенюта, апаратчици и чиновници предимно от външната търговия.

    Внимание в тази мозайка заслужава Луканов. Не е толкова важно за кого е работил – КГБ, ГРУ, ЦРУ или Моссад или за никой от тях. Важно е, че успя да стигне до Горбачов и да стане един от проводниците на инструкциите, получавани от Вашингтон и оформилите се вече там така наречени неоконсерватори. В тогавашното Политбюро на ЦК на БКП противопоставянето би означавало бунт срещу Москва, а това никой не можеше да си позволи.

    Аналогична беше ситуацията в Берлин, Прага, Варшава, Будапеща. Чаушеску, който отдавна нямаше топли връзки с Москва, се опита, заради което беше ликвидиран от собствените сили за сигурност.

    Групата на Луканов-Младенов-Атанасов-Станишев, подкрепяна от Джуров, подкопа Живков, който до последния момент лавираше.

    Основната сила, която можеше да се противопостави на трагедията, беше самата партия. Но не издържа срещу интригите.

    Парадоксално е че, въпреки че така наречената партийна маса беше прекършена и предадена няколко пъти от партийните върхушки в БСП, именно тя продължава да удържа България в лявото пространство, за да не бъде хвърлена напълно в историческия неофашистки реванш или в гражданска война.

    Приказките за някаква опозиция или дисиденти в социалистическа България са за глупаците. Системата беше вътрешно много здрава и „опозицията“ беше един от абортите на… органите за сигурност.

    Така стигаме до третия фактор, изиграл роля в преврата на 1989 г. – службите и армията. Армията, в лицето на Джуров, беше зад групата на Луканов-Младенов заради примитивното разбиране на процеса на перестройката.

    В органите ситуацията беше подобна, въпреки че тогавашният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов не се присъедини към Луканов-Младенов.

    Но органите се намираха под контрола на КГБ и започнаха да се занимават с интриги и с концепцията за „конвергенцията“, вместо да си изпълняват функциите.

    По този начин веднага след 1989 г. България направи пагубен завой към Западния глобален проект. Започна надпревара кой по-бързо ще влезе в западния елит. По това време бившата партийна бюрокрация и кръжащите около нея патриотични сили не можеха да формират своя групировка.

    BUSH MEETS GORBACHEV, LONDON, 17TH JULY 1991.
    Горбачов и Буш в Лондон, 2 години след договореното сваляне на комунистическите режими и „прекратяването“ на Студената война
    За краха на социализма не бяха виновни партийните и стопански структури. Напротив. Социализмът ги устройваше. Показателно е, че повечето от тях не можеха да намерят място в новата система и ако все още има някакъв потенциал, който може да направи опит да се противопостави на ставащото, това са именно бившите партийни и стопански структури. За съжаление така наречените народни маси бяха напълно деморализирани и демотивирани.

    Младежта беше заразена от този морален СПИН. Появилият се нов прозападен елит беше толкова неподготвен, че не разбра, че на Запад никой не се нуждае от него, освен за едно нещо – разгрома на България. Този „елит“ се оказа толкова примитивен и алчен, че постави под заплаха реализацията на Западния проект, който беше принуден да върне на власт привидно лявата актуална върхушка на БСП. Междувременно, за да бъде нанесен удар и срещу републиканските патриотични сили, беше докаран и Кобургготски, една от най-големите карикатури в Европа, която обаче се оказа по-крадлива и престъпна от дядо си и баща си. На този фон пръкването на фашизоидни лумпени като Борисов и Сидеров едва ли беше изненада.

    За разлика от Източния проект, който залага на естествената пирамида, т.е. на широките маси и масовото им въвеждане в администрацията, политиката, културата и образованието, Западният проект, реализиран от САЩ, използва само върха на пирамидата, купува няколкостотин души да му служат и след това им дава индулгенции да крадат колкото могат, което води до физическо ликвидиране на тези маси.

    И така, по лична заповед на Горбачов, чрез тогавашните началници на КГБ и ГРУ, беше пусната директивата за свалянето на всички генерални секретари на „братските“ социалистически страни, в това число и Живков, Без изключение. Методите можеха да бъдат всякакви, дори най-крайните, което пролича при разстрела на Чаушеску. Детайлите бяха различни, но по същество еднакви в ГДР, ЧССР, ПНР, НРБ. Използваха се каналите на КГБ и ГРУ и техните връзки с местната висша партийна номенклатура, армейското командване и спецорганите.

    В България атаката вървеше предимно през армията и някои членове на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП. Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов вероятно не се поддаде на натиска, беше даже в списъка на евентуалните наследници на Живков. Дясната ръка на Живков – Милко Балев, беше отдавна блокиран с интригите, водени от Луканов.

    Не е тайна, че руснаците сътрудничеха и с американците при свалянето на Живков и Чаушеску. Подобни операции руснаците проведоха в ГДР, ЧССР, Полша, Унгария.

    КГБ и ЦРУ се бяха така добре взаимно инфилтрирали, че имаха взаимно действащи шпиони в своите централи и реално знаеха почти всичко за себе си. Те се бяха превърнали в една централа с две управления – източно и западно.

    На този фон дойде и сценарият със свалянето Живков, в който активно участваха Шарапов, хората на КГБ и ГРУ в София. Вербовката на Луканов едновременно от американците и Израел на практика нямаше никакво значение. Всичко се решаваше другаде и всичко се знаеше. След като Луканов си свърши работата, можеше да бъде елиминиран.

    Операцията на КГБ беше грандиозен провал, за да премине към логичната си поредна фаза – унищожаването на СССР и Русия, която продължава и до днес.

    Така се стигна и до срещата през декември 1988 г. в Малта на Горбачов и Буш – старши, които съобщиха за края на Студената война. Няколко дни след нея, на сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк, Горбачов съобщи за плановете за едностранно съкращаване на числеността на Съветската армия и на обикновените оръжия. В силовите структури на СССР изчезнаха съмненията. Горбачов започва да сдава всичко. Ако дотогава в КГБ и в ГРУ имаше някаква вътрешна съпротива тя изчезна. И те бързаха да се преустройват като послушни чиновници.

    Страшната истина е, че от началото на 1989 г. висшето силово ръководство на СССР стана ударната сила на разгрома на своята страна и на социалистическия лагер, в това число на НРБ. И се хвърлиха напред, към светлата ера на капитализма.

    Реално нямаше кой да спре или да елиминира физически Горбачов.

    В края на 1989 г. нещата навлязоха в решаваща фаза – превратите в Берлин, София, Прага, Варшава, Будапеща, Букурещ. И всичко това ставаше с преките заповеди на Горбачов, Крючков, Шебаршин, Язов. В края на 1989 г. и началото на 1990 г. по принцип демонтажът на източноевропейския социализъм приключваше.

    Процесът беше необратим и вече нямаше кой да спре грандиозното предателство на Горбачов. Това беше супер-предателство, най-голямото в съвременната история на човечеството. Горбачов и неговите спецслужби предадоха собствената си страна и съюзниците си от Източна Европа.

    Горбачов искаше да сключи със САЩ и някакъв „стратегически съюз“, в който СССР щеше да бъде младши партньор. В тази схема нямаше място за такива съюзници като НРБ, ГДР, ЧССР, Румъния, Куба или СФРЮ.

    За да бъде разрушен СССР, най-напред трябваше да бъдат унищожени другите социалистически страни, които пречеха и бяха ненужни свидетели на наближаващото. Заради това бившите соцстрани преминаха през нелегитимната отмяна на техните конституции – от нелегитимни конспиративни творения като някакви „кръгли маси“ към още цо-нелегитимните договорености между Горбачов и Белия дом в Малта и Рейкявик.

    Характерни са и думите на Борис Елцин, който през януари 1994 г., по време на пресконференцията с Бил Клинтън, каза: „Ние се намираме във вихъра на руско-американската съвместна революция“. Това е признание и за съдържанието на последвалия колосален геополитически преврат. Всъщност това бяха първите „цветни революции“.

    На България й беше отредена ролята на загиваща нация в сценарий, подпомаган от появилата се след 10 ноември „нулева политическа класа“, която продължава да присъства на политическата сцена като метастаза на 10-ти ноември.

    В България след 1990 г. се появи капитализъм, който беше наречен бандитски, разбойнически, грабителски, хищнически, криминален, олигархичен. Регресът ни върна не към капитализма, а към феодализма.

    През 1989 г, беше извършен икономически и социален контрареволюционен преврат – политически, икономически и социален. За България този преврат беше особено тежък, тъй като се съпровождаше и от геополитическа контра революция, тоест насочване към пагубния евроатлантически либерален модел.

    Асоциализмът, дошъл на мястото на социализма, стана синтез на архаично неоварварство, с основна характеристика „приватизиране“ и унищожение на населението. Това е институционализирана деградация на обществото, което не е нито капиталистическо, нито буржоазно. Това е разбойнически паразитен социоизтърсак, облечен в либерални дрипи.

    Цялата система е заразена от трипера на венеричноболната „демокрация“. Сега ни предлагат останалите си оскъдни красоти като магистрални труженички.

    За съжаление, почти никой по онова време във висшето партийно и държавно ръководство, както и самият Живков, не разполагаше с реална информация. Те се досещаха по интуиция, че нещо не е наред, че наближава буря, но не можеха да допуснат и мисълта, че събитията в България бяха част от огромна глобална социална и геополитическа контрареволюция, която продължава и в момента.

    От Политбюро в София никой не предполагаше какви огромни тектонични пластове се разместват и каква съдба очаква СССР, източноевропейския социализъм, Европа и целия свят.

    Това беше началото на преврата, преминал в идеологическа, икономическа, социална и геополитическа контрареволюция. Обещаното „светло бъдеще“ се превърна в историческа безизходица. България беше върната в отминали столетия.

    От обществената канавка изпълзяха аутсайдери, психопати и престъпници, които прекъснаха приемствеността в развитието на държавата и нацията, унищожиха естествената еволюция и се превърнаха в политически злокачествен тумор. Тези маргинали имаха потенциал само за едно нещо – за тотален разгром на България.

    Постижението им е „забележително“ – да ликвидираш държавата, да разграбиш всичко, да унищожиш земеделието, да докараш народа до най-ниската демография в цялата му история, да създадеш банки-бандити, да унищожиш огромна външна търговия, да приватизираш за стотинки основни фондове за милиарди, да навиеш инфлация, измервана с хиляди пъти, да докараш милиони човешки същества до ръба на пропастта, да ликвидираш всички социални постижения, да издигнеш престъпността до равнището на телевизионните трилъри, да изкараш наркотрафика на улиците, да унищожиш образованието, да редуцираш човешкия живот до битка за оцеляване…

    Ако все пак има някаква дефиниция на ставащото у нас, то е социаликономическо потвърждение на дарвинизма за оцеляването чрез бандитизъм и паразитизъм,

    Резултатите са налице – 97 на сто от богатството на мнозинството отиде в ръцете на 3-процентно малцинство. За да се спаси, малцинството продава България на световните финансови институции и помага в колонизирането й.

    Системата се оказа смъртно болна. Заради това тя ражда антагонизми, които не може да контролира. Политиката стана хоби за примитиви.

    Превратът от 10 ноември 1989 г. трябваше да донесе промяна. Донесе катастрофа.

    В резултат на либерално-реформисткия преврат в България настъпи грандиозен грабеж. Според изчисления икономисти българите бяха ограбени с около 100 милиарда долара.

    Какво са 100 милиарда:

    това е строителството на 25 атомни електроцентрали като „Белене“
    това е строителството на 200 милиона квадратни метра суперлуксозни жилища, т.е. на всеки българин по 25 кв.м, а на всяко семейство по 100, и решаване на жилищния проблем за целия XXI век
    това е строителството на 10 000 км автомагистрали (в момента действат около 600 км) и на 35 000 км железопътни линии
    това е строителството на нефтопреработващи комбинати с мощност 300 милиона тона нефт, т.е. почти цялото производство на Русия, и изграждането на 35 000 км магистрални нефтопроводи
    това е изграждането на автомобилостроителен гигант с качеството на Мерцедес за производство на 25 милиона леки коли годишно
    това е производството на 10 000 супермодерни изтребители и на 50 000 танка
    Днес даже така наречените либерал-реформатори и атлантисти признават, че за 25 години „реформирано развитие“ и „преход“ страната не можа да стигне равнището на България от периода 1985-1989 г., който според тях, беше кризисен.

    Вероятно равнището на брутния национален продукт днес щеше да бъде 2,4 пъти по-голям от онзи през 1989 г. Ако бяха запазени социалните принципи на разпределение сега жизненото равнище на българите щеше да бъде 2,1 пъти по-високо, т.е. средногодишният доход на един българин щеше да бъде около 15 800 евро.

    Автор: Красимир Иванджийски
    източник http://alterinformation.wordpress.com/2014/11/09/8832592952/

    #7111

    Как Тодор Живков за малко не успя да построи писта за Ф1

    Колкото повече години минават, толкова повече човек осъзнава, че в някои свои решения другарят Тодор Живков просто е изпреварвал времето си. Макар и ползваща се с огромно недоверие на Запад като най-верен сателит на СССР, България е успяла не просто да убеди Международната автомобилна федерация (ФИА), която държи правата на състезанието, да одобри проект за създаване на такава писта, но основните трасета и инфраструктура дори са били построени. За 6-те години от възникването на идеята през 1984 г. до падането на социализма държавата е вложила 25 млн. лева в строежа и са били осигурени още $800 млн. инвестиции от три чужди фирми. Ако всичко е вървяло по план, той е предвиждал през 1992 г. вече да имаме лицензирана писта за Формула 1.

    Един от верните сподвижници на Живков го запалва по идеята. Това е бившият ремсист и негов съратник още от времената преди 9 септември 1944 г. генерал Иван Врачев, вече покойник. Хората, които го познават, го описват като противоречива личност, но достатъчно инициативна. През 1973 г. като председател на Комитета за отдих и туризъм ген. Врачев представя в Държавния съвет на НРБ – най-висшия орган в онези времена у нас, проект за превръщане на Рилския манастир в “образцов обект на “Балкантурист”. Идеята му е там да се изградят снекбарове, валутен магазин и още куп екстри за привличане на платежоспособни посетители от Запада. Живков първоначално застава зад генерала, но после е убеден от Политбюро, че наместо в интересна дестинация, това ще превърне България в кич, и проектът е отхвърлен. В началото на 80-те Врачев е вече председател на Съюза на българските автомобилисти (СБА) и се среща с трима италианци, които обикалят Балканите, за да търсят терен за база на Формула 1. По това време турската писта “Истанбул парк” все още не съществува, но пък социалистическа Унгария тъкмо прави планове да гради своята “Хунгароринг”. Именно това е основният коз на Врачев. След като Живков е казал “да”, вече няма никакви пречки. Любопитна подробност е, че още през 70-те години от Филип Морис проявяват желание да изградят такава писта край София, но от наша страна им е отказано.
    Почти десетилетие по-късно, след като Живков вече дава зелена светлина на проекта изниква въпросът за мястото, където да бъде построена пистата.

    Няколко месеца се спори къде е най-подходящият терен. Вариантите са два – край Самоков или в землището на Сливен. През 1985 г. надделява лобито на Георги Йорданов, който е родом от града на стоте войводи и е един от активно ангажираните в инициативата. Сливен побеждава и заради близостта му до морето, но и защото наблизо има летище, което днес е изоставено, но в средата на 80-те е имало капацитет да обслужва както граждански, така и карго самолети. Веднага след взетото решение новината е оповестена и в някои тогавашни медии. Решено е пистата да е в местността Романуша, източно от Сливен, буквално на метри от пътя София-Бургас. Използва се естественият релеф на местността. Теренът там е равнинен, с неплодородна песъчлива почва. Допълнително улеснение е фактът, че земята е изцяло държавна и лесно може да влезе като апортна вноска в бъдещия спортен комплекс.

    Парите от българска страна официално минават през СБА. Сега тази организация има твърде скромен бюджет, но в онези години годишната й субсидия от държавата е била няколко десетки милиона лева. Идеята е държавата да влезе в съдружие с три чужди фирми, най-известната сред които е немската “Шнайдер”. Останалите две са от Италия и САЩ, като за американците се е знаело, че имат акции в “Боинг”. Специално за преговорите с тях, както и с ФИА през 1986 е създаден екип, в който влиза все още неизвестният бъдещ активист на СДС Венцеслав Димитров, както и тогавашният председател на Окръжния народен съвет в Сливен Кольо Николов.
    Проблемът, който възниква обаче е не изграждането на самата писта, а обслужващите съоръжения.

    За да се провежда Формула 1, изискванията са наблизо да има съвременен хирургически комплекс с хеликоптерна площадка, готов във всеки момент да приеме ранени пилоти. А също луксозни три- и четиризвездни хотели. Оборудването в болницата е щяло да е изцяло американско. А хотелите – част от световноизвестни вериги. Планирало се още в Романуша да се изградят картинг писта, къмпинг с 320 места, паркинг за 30 000 автомобила, хотел, бунгала, тенис кортове и игрища за волейбол и футбол, технически център, хеликоптерна база.
    Преговорите с чуждите инвеститори са водени основно през 1988 и 1989 г. във Виена и Мюнхен, докато едновременно върви и строежът на трасетата. Общата им дължина е 4 266.95 м. Половината са прави отсечки. Завоите са общо 13, като на всеки километър са по три – 8 десни и 5 леви. Наклоните по тогавашните стандарти не е трябвало да са по-големи от 20% при изкачване и 10% при спускане. При нас те са съответно 4,1% и 5,8%, а разстоянието между най-високата и ниска точка е 56 метра. Стартовата права е с дължина 697,19 м. Първоначалният вариант е предвиждал ширината при стартовата полоса да е 15 м, в останалата част да се свива до 11.

    Планът е бил доста многомащабен. Трасето е било предвидено да отговаря на изискванията за провеждане едновременно като на автомобилни ралита, така и на състезания с камиони. Точно когато проектът е вече готов, ФИА приема нови правила за пистите от Формула 1, което налага преработването му. Тази промяна се оказва и препъникамъкът на почти завършения вече спортен комплекс. Според специалистите, ако тя не е била приета, целият спортен комплекс е можело да бъде завършен преди преломната 1989 г. и политическите промени е нямало как да се отразят.

    Самата писта е проектирана от инж. Румил Гърнев от “Пътпроект” – София, чийто екип е автор и на автомагистралите “Люлин” и “Тракия”. Първият асфалт, положен между селата Цалапица и Мало Конаре по протежението на “Тракия”, част от който е запазен и до днес, е с грапава настилка. Целта е тя да се тества преди след това с нея да се оборудва и българската писта за Формула 1. Напълно готови и асфалтирани са подходните отсечки към пистата. За обработката на терена са се ползвали скрепери, оборудвани с ножове за рязане на почвата, които толкова бързо са се износвали, че се е налагало всяка седмица да се сменят.

    Гърнев и колегите му са командировани до Западна Германия, за да наблюдават строителството на пистата “Нюрбургринг”. В Сливен пък пристигат хирурзи от Хюстън, за да подберат български лекари, които по-късно е трябвало да летят до САЩ на обучение за работа в бъдещата модерна болница. С пълна пара върви строежът и на хирургическия комплекс в Сливен – десететажна сграда, първата болнична постройка у нас с площадка за хеликоптери. Водят се преговори с “Шератон” и “Хилтън” да управляват бъдещите 6 хотела около пистата. Единият, макар и непостроен, е кръстен “Тоида” и дори се сдобива с управител, който почти цяла година получава заплата. Предпоследната среща с инвеститорите е в сакрален период. Провежда се между 10 и 20 ноември 1989 г. Ръководи я финансовият министър Белчо Белчев. Последната е във Виена през март 1990 г. Месец по-късно току-що поелият премиерския пост Андрей Луканов прекратява строежа.

    Причините за прекратяването на строежа можем да ги търсим на две места. През 1985 г. страната ни започва да строи спортното съоражение успоредно с братска Унгария. Унгарците обаче първи успяват да звършат своята писта и то в рекордно кратки срокове. Работата по строежа на съоръжението там започва на 1 октомври 1985 година и завършва осем месеца по-късно, с което “Хунгароринг” става най-бързо построената писта за Формула 1. Трасето, отстоящо на 20 км от Будапеща отваря врати на 24 март 1986 г. и веднага става част от календара на Формула 1. Така 4. 381 километровата отсечка в Могьород става първата писта в Източна Европа, на която се провежда кръг от шампионата, още по-времето на Студената война.

    Това развитие на нещата до известна степен обезмисля изграждането на второ трасе за провеждане на високоскоростна надпревара в социалистическия блок и българският проект започва бавно да губи инерция още в самото си начало. Въпреки тези обстоятелства обаче, макар и бавно нещата край Сливен се движат, а краят им идва едва след промените през 1989 г. Затова има основание да се счита, че главната причина за замразяването на мащабното спортното съоражение си е изцяло вътрешна. След 10 ноември в управлението на държавата си остават кадрите на БКП. Местните амбициозни ръководители са заменени с нови партийци, но много от тях вече нямат национално мислене. На държавно ниво Андрей Луканов и правителството му са жив пример за това. Така с решението му за спирането на строежа свършва и приказката, че в България ще се провеждат състезания от Формула 1.

    Днес почти изградената писта, със заровените в нея 25 млн. лева стои изоставена. Основите на малко над 4 километровото трасе, както и изградените отводнителните системи могат да бъдат видени и днес. Край тях се виждат само скелети на животни, а в далечината – силуетите на сливенските блокове. Недостроената сграда на хирургическия комплекс е продадена и съборена, а интерес от страна на чужди и наши инвеститори за дострояването на комплекса липсва. Преди 3 години във Фейсбук е сформирана групата „Искаме автомобилна/мото писта Сливен да бъде завършена”, която към момента има 1300 последователи. Ние също подкрепяме тази инициатива и не ни остава нищо друго, освен да и пожелаем успех!

    Източник: Божидар Божков (в-к „Сега”) и други материали по темата.

Viewing 3 posts - 1 through 3 (of 3 total)
  • You must be logged in to reply to this topic.